Атмосферата в поезията е емоционалното време на poema — всепроникващото усещане, което обгръща читателя. Тя е инженерствана през пет залепени елемента:
Живи, конкретни детайли активират чутовете на читателя. „Мъглата идва / на малки котени крака“ (Сандбург) — тиха, крадлива, животноска.
Обектите носят тежко значение. „Мекото, тъжно, несигурно шурхане на всеки лилав навес / Взбужда ме — пълни ме с фантазии — устрашава ме“ (По) — навесите като праг на безумието.
Отношението оформя климата. „Нищо златно не може да остане“ (Фрост) — смирен, философски, нежен.
Рима, алтерация, асонанс, консонанс създават звукова текстура. „Коланът на карантина звъни за изходящия ден…“ (Грей) — бавен, тежък, погребален метър.
Формата диктува темпа. Аргументът на сонет; мълния на хайку; дишане на свободния стих. Структурата е атмосфера в бавно движение.
Майсторските поети не просто описват настроение; те го изграждат, тухла по лингвистична тухла.