Често срещано погрешно четене: че Антигона изразява вътрешните чувства на хора в „Антигона“ на Софокъл. Тя не. Драматичната ирония е по-остра.
Тибанските старци колебаят публично:
Никога не разрешават своя конфликт. Те са раздробени между номос (закон) и дике (божествена справедливост) – и техната публична позиция застава зад техната частна съпричастност.
Тя се обръща към тях като свидетели: „Гледат ме, о граждани на бащината ми… водена към svatбеня си гроб.“ Тя не претендира, че познава техните сърца. Тя исква да я виждат. Фокусът ѝ е собственото убеждение, не техната психология.
Публиката усеща конфликтната съпричастност на хора. Антигона не. Тя умира, мислейки, че градът я осъжда; ние знаем, че градът плаче за нея. Тази пропаст – между това, което героят знае, и това, което публиката знае – е мястото, където живее трагедията.
Антигона не говори за хора. Тя ги разкрива.