Тибanskiят хор не е клише на гръцки хор – те са сурогат на публиката, преминавайки същата триетапна пътека от неверие през страх до приемане.
Те чтят Едип като спасител на Тиба (победител на Сфинкса). Обвинението на Тирезий – отчеубийство, инцест – е немислимо. Те подозряват мотивите на пророка: гордост? подкуп? политически маневри? „Зевс и Аполон знаят… но пророк? Смертен?“ Те защитават царя, когото знаят.
Доказателствата се натрупват: разказът на Йокаста за изоставеното бебе, откровението на коринтския вестник. Хорът се разколебава. Те признават пророческата репутация на Тирезий („Никога не съм го знал лъжец“) но се bojат от последствията. „Какво да правя? Какво да кажа?“ Те са застрана – верност срещу истина.
Когато истината стане неоспорима, те се съгласяват: „Ах, истината е силна“. Те съжаляват Едип („О несъщностен, несъщностен!“) но потвърждават божествената справедливост – неговите неволни злочини все още оскверняват града. Те не се радват; те свидетелстват.
Пътешествието на хора е пътешествието на публиката. Ние искаме Едип невинен. Боят се от истината. Я приемаме само когато отричането стане невъзможно. Софокъл използва хора за да нагласи наш скръб – да направи откровението заслужено, а не наложено.