Сонетот на Джон Милтън "За слепотата си" (ок. 1655) е дълбока духовна автобиография. Загубил погледа си напълно до 1652 г., Милтън се бори со страха, че поезическата му вокация – "единственият му талант" – е закопана.
Стихът се отваря с фрустрация: "Когато размишлявам как моята светлина е похарчена / Преди половина от дните ми в този тъмен свят и широк." Той се пита дали Бог изисква труд от слеп мъж. Но сестетът принася разрезване чрез гласа на Търпението: "Бог не се нуждае / Нито от човешкия труд, нито от собствените си дари. Който най-добре / Носят нежното си йоко, те Му служат най-добре."
Милтън осъзнава, че служенето не е само активен труд, но и верно очакване. "Те също служат, които само стоят и чакат." Сонетот премества от отчаяние до превъзходно приемане: неговата вътрешна "небесна светлина" (интелект, вяра) остава, и неговото подчинение е неговото служене.
Това е шедьовър на устойчивост – потвърждаващ, че смисълът персистира извъд физическата способност, и че невзгодите могат да задълбочат, а не да унищожат духовното зрение.