Тази поетична мисъл улавя основен духовен парадокс: божествената интимност храни човешката състрадателност.
Когато „отваряте сърцето си на Господа“ – отказвате се от его, приемате уязвимост, поканвате свещената присъственост – се случва нещо преобразуващо. Вашето възприятие се променя. Борбите на „изгубените“ (тези, които блудят, страдат или са откъснати) стават видими не като проблеми за съдете, а като отражение на споделена човечност.
Това не е за религиозна надмощност. Това е за емпатия като духовна практика. Близостта до божественото естествено разширява способността ви да свидетелствате чуждото страдание без да се изплашите. Преставате да минавате до дальше. Започвате да идете на среща.
Фразата предполага причинно-следствена верига: отвореност → проницателност → състрадателност → служение. В теологичен смисъл това е движението от контемплация към дейност – мистикът става мисионер. Независимо дали го оформяте теологично или психологично, механизмът се държи: излекуваните хора лекуват хора.