Отваряне на Пърси Джексън и Олимпийците: Крадецът на молнии:
Глава Една
НЕУМЪРНО ИЗПАРИХ СВОЯ ПРЕД-АЛГЕБРА УЧИТЕЛ.
Това не е нещо, което забравяш, дори ако си двенадесетгодишен дислексик с ADHD, като мен. Имам предвид, повечето учители не бяха толкова вълнуващи все пак, освен г-жа Додс, която беше реален бузкил. За едно, тя носеше тези черни, остри чевли, които щракаха, всеки път когато минавала по коридора. За друго, нейните очи ми напомняха за ястреб. Тя имаше начин да гледа в мен, сякаш можела да види през черепа ми.
Г-жа Додс беше и единственият учител, която ме кара да се почувствам лошо за моя ADHD. „Пърси,“ казваше тя, „ти щяла да си много по-добър, ако просто опиташ да се фокусираш.“
Винаги исках да ѝ кажа, че опитвам да се фокусирам, но мозъкът ми беше просто по-различен. Имам предвид, когато имаш мозък като мой, е като да имаш хиляда различни радио станици, всички излъчват едновременно. Не беше само една станция, бяха всички, всяка по-glasно от предишната.
Но никога не казах нито едно от това. Просто седях в заден банка на класа ѝ, дено 꿈을 за всички неща, които предпочитах да правя вместо да уча за квадратното уравнение.