Конго (1914) е ритмичен, образен стих, който използва звук колкото и смисъл. Линдзи прилага ономатопея, асонанс, натрапчиво повторение и дривено размер, за да имитира барабани, племенни чаш и пулса на река – правейки стиха да се усеща изпълнен преди да се разбере.
Пет раздела, всеки с отличен размер. Стихът не просто описва ритъм; той го наслабва.
Линдзи, бял поет, ходи по прекалена линия. Стихът е критикуван за примитивистки тропове и изрично blackface-свързани ритми. Но в ядрото си, той конфронтира бруталността на колониализма, докато потвърждава човешката устойчивост. Тъй изисква вицерална реакция, не просто интеликтуален съгласие. Затова все още се преподава – и все още се спорва за него – век по-късно.