Маргарет Митчъл не се държи на единствена „система на дикция“ в Gone with the Wind; вместо това тя плетени множество регистри в езиков ковер, който изгражда характер, клас, раса и историческо потапяне. Силата на романа е в това намерено смесване.
Всезнаещият повествовател говори на вдигнат, ритмичен проза – мислете за отварящото описание на Тара „терасирани ливади се спускат към реката“. Този регистър установява величието на Стария Юг и предоставя стабилен фон, на който гласовете на героите се сблъскват и хармонизират.
Всеки главен герой носи своя уникален идиолект:
Те не са просто акценти; те разкриват психология, образование и властови динамики.
Митчъл насища текста с епоха-свързани термини: „варминт“, „кракер“, „галант“, „бю“, „трузо“. Известно, тя също използва расистки епитети („дарки“, и т.н.), които отразяват 1930-те бял южна перспектива. Съвременните читатели трябва да навигират това критично – тези думи са исторически точни за лещата на романа, но са с право оспорвани днес.
Дикцията не просто декорира; тя изгражда света. Тя ни позволява да чуем платационната аристокрация, общността на робите, еднократните фермери и карпетбъгерите – всички през филтъра на изборите на един автор. Тази езикова архитектура е причината, за която романът остава точкова референция (и бойно поле) за дискусии за южната литература, памет и представяне.