Стихотворението на Брехт от 1935 г. е кинжал, насочен към голямата лъжа на историографията: че царе, императори и генерали изграждат цивилизации. За седем строфи той разглобява наръча.
"Кой изгради Тебите с седемте порти? / В книгите ще прочетете имената на царете. / Дали царете са качили камъчните блокове?"
Рефренът — "Кой изгради...?" — ударя по идеята, че трудът е изтрит от записите. Пирамидите, Вавилон, Великата китайска стена, жп линиите: всички изградени от безименни работници, приписвани на правители.
Няма академичен жаргон. Прости думи, конкретни образи. Работникът може да прочете това — и да разпознае собствената си невидимост.
"Работниците изградиха Рим, а кой живее там?" Плодовете от труда отиват при собствениците. Експлоатацията не е случайна — тя е системата.
Последната строфа не просто критикува — тя изисква: "Унищожете капитала, започнете ерата на човечността." Не реформа. Аболиция. Стихотворението прехвърля от анализ към програма.
Всеки епох преписва историята, за да оправдае своите структури на власт. Стихотворението на Брехт е инструмент за четене срещу жилата — за да се пита винаги: Кой е извършил работата? Кой е получил заплата? Кой е останал в паметта?