Влизане в реконструирания Глобус на Банксаид в Лондон е по-скоро пътуване во времето, отколкото посещение на музей. Дворът гуди от епохални музиканти, актьори в костюми, репетиращи фрагменти, и клевачият мирис на месни пасти от откритата кухня. Това е сензорно потопление преди да започне пейсата.
Стоях в двора – откритият център, където „мръсници“ плащанха един пенни за да staan. Няма седалки. Няма покрив. Дъжд? Намакваш. Сцената излиза в толпата на три страни. Актьорите влизат през публиката. Не гледаш пейса; ти *си* в нея.
Три яруса дървени седалки обгръщат двора. Горна галерия: най-добри визуални ъгли, най-труден изкачване. Средна: търговци, граждани. Долна: дворяни. Лордските стаи (странични ложета на ниво на сцената) поставят благородниците *до* действието – видяни и виждащи.
Над сцената, изобразените „Небеса“ – зодиак, облаци, капан за слез богове. Под тях, „Адът“ капан за дяволи, привидения и гроба на Офелия. Няма светлинен риг. Няма микрофони. Архитектурата *е* технологията.
Гледахме *Хенри V*. Хорът „О, за Мюза на огън“ не е молба – е предизвикателство към нашата въображение. Битката при Азинькюр: три актьори, две дървени стълба, барабан и 700 грондлинги викащи „Бог за Хари, Англия и Свети Георги!“ Работи. Липсата на спекул *налага* участие.
Под театъра, артефакти: имотен акт от 1599, фрагменти от костюми, модел на оригиналния Глобус, археологически находки от разкопките на Роуз Театър. Контекст без дидактика.
Излизане на Банксаид, Тамза блясък, куполът на Сент Полс пред očите – модерният град натиска близо. Но урокът на Глобус остава: театърът не се нуждае от спекул. Трябват му пространство, светлина и човешко присъствие. Шекспир е писал за това. Ние сме щастливи, че го имаме обратно.