Шекспир не изниква от нищо. Той впита, преработи и надхвърли констаellation от влияния – драматурги, поети, класически автори и свещени текстове – които заедно обзаведаха суровината на въображението му.
Могъщият ред на Марлоу – бял стих, развързан от ригидните крайни паузи – даде на Шекспир своя медиум. Тамбурлейн, Фауст, Жидът от Малта моделираха архетипа на превъзхождащия и музиката на властта. Ранният Шекспир (трилогията Хенри VI, Тит Андроник) ехои Марлоу гласно.
Испанската трагедия (ок. 1587) изобретява елизабетанската пiesa за отмъщение: призрак, пiesa в пiesa, луд местител, кървав финал. Хамлет е немислим без нея. Кид също пионерира психологично вътрешност – монолог като forenзично самоизследване.
Сатиричната прецизност на Джонсън, класическите единства и моралната архитектура влияят върху по-късните романи на Шекспир (Зимна приказка, Бурята) – по-строги структури, по-симметрични развязки. Техната соперничество острие и двете.
Фейрията царица научи Шекспир как да поддържа символичен нарратив през огромни платна – рицарска алегтория като политически коментар. Феейската логика на Санжощна нощ носи отпечатъка на Спенсър.
Ритми, каденци и истории от Женевската Библия проникват в Шекспир. Крал Лийр преработва Йов. Трговецът от Венеция дебатира старозаветно срещу новозаветно правосъдие. Библейски алузии са неговият споделен културен сокращен език.
Овидиевите Метаморфози (през превода на Голдинг) са най-цитираният източник на Шекспир – трансформации, митове за изнасилване, артистично саморефлексивност. Виргилиевият Енеида оформя Антонио и Клеопатра. Хомер ехоира в Троил и Крисида. Плутарховият Животи хранят римските пьеси.
Шекспир не имитира – той метаболизира. Той взема огъня на Марлоу, структурата на Кид, дисциплината на Джонсън, символизма на Спенсър, резонанса на Писанието и дълбочината на класическия мит и кова глас, който прави източниците си да изглеждат, сякаш са написани за него.