През Средновековието мимът продължава да се изпълнява, но неговият статут намалява, тъй като устните драми придобиват популярност. Пантомимата обаче има голямо възраждане по време на италианския Ренесанс, където се свързва с традицията на "commedia dell'arte". Тези странстващи трупи от актьори разчитаха в голяма степен на физическата комедия и жестове, за да представят своите изпълнения.
Пантомимата започва да се появява като модерна форма на изкуство в края на 19-ти и началото на 20-ти век с работата на изпълнители като Жан-Гаспар Дебуро и Етиен Декру. Дебурау популяризира концепцията за безмълвна пантомима, при която физическият характер и жестът се използват само за разказване на история. Междувременно Decroux разработи нов метод на мимика, известен като "телесна мимика", която подчертава експресивния потенциал на тялото при създаването на визуален език.
Съвременната пантомима обхваща различни стилове и интерпретации. От традиционната безмълвна пантомима до по-физически експресивни и съвременни подходи, мим артистите използват езика на тялото, жестовете и израженията на лицето, за да комуникират идеи и истории, без да използват изговорени думи. Известни артисти на пантомима от 20-ти век включват Чарли Чаплин, Марсел Марсо и Бил Ъруин, които помогнаха за разширяването на привлекателността на пантомимата и за нейното представяне пред международната публика.
Пантомимата остава важна форма на изкуство днес, намирайки приложения в изкуството на пърформанса, физическия театър, образователните семинари и дори терапевтичните контексти. Като невербален език пантомимата надхвърля културните и езикови бариери, насърчавайки хората да оценяват и интерпретират визуалното изразяване без ограничението на думите.