В Сонет 18 („Shall I compare thee to a summer's day?“), Шекспир използва лятното сравнение, за да подчертае преходността на красотата и на самата жизнь.
Стихотворението аргументира, че докато естествената красота неизбежно се изкривява, изкуството побеждава времето. Сонетът сам става „вечното лято“, запазващо любимият. Сравнението служи на по-големия аргумент: поезията дарува безсмъртие, което природата отказва.
Така лятната метафора не е просто декоративна – тя е структурната основа за претенцията на стихотворението за властта на изкуството над смъртността.