Това е изтокът, а Жулиета е слънцето.
Стани, честно слънце, и убий завистливата луна,
Който вече е болен и блед от мъка,
Че ти нейната прислужница си много по-справедлива от нея:
Не бъди нейна слугиня, тъй като тя е завистлива;
Весталската й ливрея е болнава и зелена,
И не го носят само глупаците; захвърли го."
В тази реч на Ромео повторението на думата „но“ служи като пример за анафора.