Мигел де Сервантес (1547–1616) и Уилям Шекспир (1564–1616) превърнаха техните съответни езици – испански и английски – в превозни средства за трайни шедеври. Въпреки че никога не се са срещнали, техните паралелни иновации оформиха световната литература дълбоко.
Сервантес използва метафора като структурен прием. В Дон Кихот той сравнява протагониста с ветрени мелини и гиганти, вграждайки тези образи в архитектурата на романа, за да проучва илюзия срещу реалност. Неговите метафори се разгъват през главите, натрупвайки тематична тежест.
Шекспир разполага метафора с хирургична прецизност за незабавен реторичен ефект. В Хамлет, призрака като „мол“ метафора (Действие 1, Сцена 5) кондензира предчувствие, разложение и скрита истина в един образ. Неговите метафори често разпалват емоционалната температура на сцената.
Сервантес интегрира хумор органично чрез земния виц на Санчо Панса, който постоянно пробива идеализма на Кихот. Този комичен контрапункт задълбочава философското проучване на романа за възприятие, клас и човеско достойнство.
Шекспир използва хумор стратегически. Гробарият в Хамлет (Действие 5, Сцена 1) предоставя комично облекчение, което едновременно задълбочава размишлението на пьесата за смъртност. Шекспировите клоуни и глупаци често говорят неудобни истини, замаскрани в жарт.
И двамата писатели черпаят дълбоко от античността, но от различни извори:
Всеки от тях трансмутираше тези влияния в нещо удивително оригинално: Сервантес ражда съвременния роман; Шекспир предефинира драматичните възможности.
Техните езикови избори не просто отразяваха испански и английски – те разшириха това, че тези езици могат да изразяват. Сервантес даде на испанския гъвкав, ироничен, многоглосов проза. Шекспир разтяга английския, за да поеме психологическа дълбочина, метафизически виц и поетична гъстота, преди неизмислими. Четири века по-късно писатели на двата езика все още навигират територии, които те първи очертаха.