В Франкенщайн, бащинството работи като метафора за самия творчески акт. Виктор Франкенщайн оживява живот, но веднага го напуска – катастрофална провал на бащинска отговорност. Това напускане разкрива централното напрежение на романа: Виктор ръководи божествена творческа сила, но отказва моралния дълг, който я съпътства.
Научното постижение на Виктор оглежда божествено творене, все пак той третира своето „дете“ с ужас и отхвърляне. Последващото насилие на Създанието произлиза директно от това първородно неглектиране. Шели предполага, че власт, не свързана с състрадание, става чудовищна – било то в лаборатория или в ясла.
Романът контрастира иерархично бащинство с равноправно приятелство:
Приятелството на Клервел предлага поглед към връзка, базирана на взаимен респект вместо собственост – модел, който Виктор не успява да разпростри към собствената си творба.
Самото Създание жадува приятелство и бащинско признание („Трябва да си моят Адам, но аз съм скорее паденият ангел“). Отказани и двете, той става разрушител на избраните от Виктор връзки (Уилям, Клервел, Елизабет). Цикълът се завършва: неуспешно бащинство създава чудовището, което унищожава приятелство.
Франкенщайн предупреждава, че творческа сила – научна, художествена или родителска – изисква етично управление. Бащинство без грижа създава чудовища; приятелство без йерархия предлага изкупление. Романът на Шели остава дефиниращото изследване на това какво се случва, когато създателите отказват да възпитават своите творения.