Дънкан говори този ред (1.4.11–12), след като разбере за измамата на тан на Каудор: „Няма изкуство / Да се намери умствената конструкция в лицето.“ Това е размисъл за епистемологичните граници на физиогномиката – не можеш да четеш характер от външен вид.
Политическата теория на пьесата почива на божествено право: царят е помазанник на Бога, неговото естествено тяло и политическио тяло са слити. Дънкан олицетворява легитимното, сакрално царство. Неговото убийство разчупва космическия ред, пускайки „страховити часове и странни неща“.
Редът изпробва повърхностните атрибути на монархията – корона, мантия, нощ – като твърди, че истинската царска добродетел (или злодеяние) е невидима. Макбет изглежда благороден („леп и благороден домакин“); лицето му нищо не предалва. Разцепението между изглеждащото и съществуването е двигателят на трагедията.
Дънкан казва това моментално преди да влезе в замъка на Макбет, където ще бъде убит от лице, на което доверява. Публиката знае; Дънкан не. Редът така предвещава централния ужас: домакин, който се усмихва, докато държи кинжал.
Така че цитатът не „отразява монархията“ – той подкопава видимостта на добродетелят, разкривайки хрупкостта на система, която предполага, че външната благородност огледа вътрешната благодат.