В стихотворението на Уолт Уитман, говорителят усеща нарастващо изчуждение и умора. Диаграмите, схемите и математическите доказателства на астронома първо вдъхновяват трепет пред бездната на космоса, но сухото, аналитичното изложение отчуждава говорителя от живото чудо на нощното небе.
Той става "умен и болен" докато не избяга навън, където безмолвната, директна комуникация със звездите възстановява неговия чувство за единство и смисъл. Стихотворението противопоставя научно абстракция на воплотен, интуитивен опит — знание срещу чудо.