Иконичният елегия на Уолт Уитман "О, капитан! Мой капитан!" (1865) е изградена върху продължителна разширена метафора, която преобразува убийството на Абрахам Линкълн в завръщането на победителен кораб. Стихът превръща национален скръб в морска аллегория, правейки абстрактното осязаемо.
Стихът се отваря с края на пътешествието: "Нашият страхлив път е свършен." Корабът е безопасен: "Корабът е закоренен сигурно и здраво." Бреговете избухват в прослава: "Радостайте, брегове, и звънете, камбани!" Въпреки това разказвачът остава на палубата, сблъскван с централната трагедия: "Моят капитан лежи паднал студен и мъртъв." Контрастът между публично веселие и личен крах дава на стиха своята трайна емоционална сила.
Чрез обозначение на президентството като опасно морско пътешествие, Уитман улавя колективната тревога от войнените години. Метафората позволява на нацията да скърби за бащина фигура, докато признава победата, спечелена от нея. Това е мастерклас за това как разширена метафора може да носе теглото на историята.