Къща на Едвин Мюир е майсторско размишление за напрежението между монументалната архитектура и ефемерното човешко съществуване. Написано в свободен стих с неравномерни дължини на версове и без зададен римен модел, формата на стихотворението оглежда темата си: трайна структура срещу органичен поток.
Живи, сензорни образи; алтерация, асонанс и консонанс създават музикалност, която ехое вятъра и морето. Четирите неравномерни строфи прогресират от обстановка към история, распад и човешка преходност.
Рефлексивен, меланхоличен, обожание с трепет. Мюир не жали за руината на къщата – той чества нейната устойчивост, като признава нашата неспособност да я споделим.
Къща остава точкова референция за стихове за руини, време и човешката жажда да остави следа на свят, който изтрива всички следи.