Шекспир напоява Ромео и Жулиета с морска образност, превръщайки влюбените в кораби на безмилостно море. Три ключови пасажи очертават този мотив.
Преди да срещне Жулиета, Ромео описва любовната си болка за Розалин: той е кораб, чийто курс е променен от нов вятър – любов – но няма kormilo. Метафората установява неговото пасивност; той е дърпан, не управлява.
В речата за Маб, колата на феята става малък кораб, навигиращ в спящите умове. „Първото“ е паяжина мрежа; „екипажът“ са гъсти. Меркуцио редуцира грандиозната съдба до микроскопичен абсурд – все пак морският език персистира, подсказвайки, че дори мечтите са пътувания.
Откривайки тела, братецът приличава Ромео на „барк“ (малък кораб) с „небесно изпълнени перфа“ но без пилот, разбит на скалите на съдбата. Образът компресира арка на пиесата: любов надува перфата; погрешната комуникация премахва пилота; крушването е неизбежно.
Тези метафори споделят логика: човешката агенция е илюзия срещу космическите prilиви. Героите се качват, но вятърът (съдба, враждуване, случаенност) решава пристанището. Шекспир използва морето – неконтролируемо, безразлично – за да визуализира свят, където „звездо-покръстени“ не е поетично, а навигационно: техните карти бяха грешни от самото начало.