Уолт Уитман (1819–1892) черпяше от изключително широк резервоар от преживявания. Инклюзивността на неговата поезия огледало неговите извори.
Уитман чете пейзажа като текст: трева, prilivi, лилаци, „гърло на сковера“. Листа на трева започва „Празнувам себе си, и пея себе си“ но веднага разширява: „Защото всеки атом, принадлежащ на мен, е Доброто и на теб.“ Природата е демократична – слънчевата светлина пада равно.
Уитман вижда САЩ като поем в процес. „Чувам Америка как пее“ каталогизира механици, дърводелци, майки, шевци – всеки глас различен, заедно хор. Той вярва, че политическите равенство изисква въображение равенство: работата на поета е да направи невидимото видимо.
Той работи като печатарик, журналист, учител, дърводелец, медицинска сестра. Качва се в омнибуси, разходва по улиците на Бруклин, посещава болници. „Флиртът на орлите“ превръща случайно небесно наблюдение в екстатично разпознаване. Нито едно преживяване не беше твърде малко, за да държи безкрайността.
„Пея електричното тяло“ каталогизира анатомия без йерархия – мъж/жена, млад/стар, роб/свободен. Тялото е мястото, където демокрацията трябва да се живее. Неговата болнична помощ по време на Гражданската война (Вашингтонски болници, 1862–65) задълбочи това: видя цената на съюза в ампутирани конечности и умиращи момчета.
Квъкерско възпитание, трансценденталистско четене (Емерсън), хиндуистки писания (чрез преводи), шведборгиански мистицизъм. „Когато чувах учения астроном“ отхвърля второразредно знание за директно възприятие. Божественото е имманентно – в тревата, в допира, в „течното и прилепчивото характер“ на човешката връзка.
Иновацията на Уитман беше отказът да прави разлика между обект и субекст, поэт и народ, свещено и профанно. Неговата вдъхновеност беше всичко, на което се позволи да обърне внимание.