Стихът „Басейнът“ на Хilda Дулитъл (Х.Д.) е сбито размисление за течността, саморефлексията и разтварянето на границите между личността и природата. В по-малко от 20 стиха той олицетворява именно преобразуването, което описва.
Басейнът се превръща от статично огледало в място на постоянно движение – вълнички, отражения, които се счупват и възстановяват. Това оглежда цикличната, нелинейна природа на живота.
Повърхността на водата поканява говорещия да погледне навътре. Стихът става акт на поглеждане – това, което навива, не е фиксиран образ, а процес на разкриване.
Дървета, вода, светлина и сянка препроникват се. Наблюдателят не е отделен от наблюдаваното; границата се разтваря в екологична и духовна непрекъснатост.
Фрагментарни редове, прецизни съществителни, отсъствие на свързваща тъкан – имажисткият стил на Х.Д. създава непосередственост. Читателят не чете за момента; стихът е моментът.
„Басейнът“ е микро-епифания: неподвижност, която се движи, повърхност, която държи светове.