Стихотворението на Уитман противопоставя научно знание на директния, интуитивен опит на космоса. Говорителят посещава лекция на астроном – диаграми, схеми, изчисления. Първоначално впечатлен, той скоро се чувства „уморен и болен“ от редукцията на вселената до данни. Излиза навън, гледа в „пълна тишина към звездите“ и намира по-дълбока, бездумна връзка.
Уитман не е против науката – е за чуда. Стихотворението предполага, че истинското разбиране на вселената надхвърля фактите, пребивавайки в личния, сензорен комюнион с тайната самата. Астрономът знае за звездите; говорителят ги среща.
В ера на претоварване с данни, разграничението на Уитман между информация и опит изглежда срочно. Стихотворението поканва: излез навън. Гледай нагоре. Нека тишината те научи това, което лекцията не успя.