Баلكонният монолог на Ромео (Акт 2, Сцена 2):
Но, тихо! каква светлина през онова прозорец чупва?
Това е изтокът, и Джулия е слънцето.
Изгрей, красиво слънце, и уби завистливата луна,
Която вече е больна и бледа от скръб...
Неин вестален облекло е само больно и зелено
И никой освен глупци не го носят; хвърли го.
Съдба: Джулия като слънце – предопределена, сияйна, надвладееща луната (Розалина/пречките).
Свободна воля: „Хвърли го“ – Джулия може да избере да отхвърли „весталното облекло“ (невинност/покорност) и да прегърне любовта.
Метафората сплетва съдба (небесни тела) с агенция (избор да се хвърли).