В „Как бързо минава времето“ Джон Милтън скъса бързото изтичане на времето и ефемерната природа на човешкия живот и красота. Сонетът се отваря с наблюдения на природата, изразявайки възхищение от бързия полет на времето.
Милтън размишлява за преходността на младостта, красотата и светските удоволствия, сравнявайки ги с увядащи цветя. Признава времето като необратим сила, която нищо не пощадява, въпросвайки защо животът е толкова мимолетен и защо хората трябва да понасят постоянното осъзнаване на смъртността. Той жадае да избяга от хвата на времето и да запази драгоценните моменти.
Стихотворението изследва променичивостта, промяната и безсмисленото на съпротивата срещу времето. Милтън предполага, че единственият трансцендентен път е чрез вяра в божествения провидение и надежда за вечен живот.
Сонетът приключва размислително: поетът приема неизбежността на смъртта и изразява доверие в Божьята мъдрост, намира утеха в вярата, че душата продължава отвъд времето, за да преживее вечна радост.