Милтън признава, че времето е необратима сила, която не щади нищо. Той задава въпроса защо животът е толкова мимолетен и защо хората трябва да понасят постоянното съзнание за своята смъртност. Той копнее за начин да избяга от безмилостната хватка на времето и да запази ценните моменти на съществуване.
Поемата също така изследва темите за изменчивостта, промяната и безсмислието на човешките усилия да контролират или да се противопоставят на течението на времето. Милтън разсъждава върху неизбежния разпад и унищожение, които сполетяват всички земни творения. Той предполага, че единственият начин да се преодолее тиранията на времето е чрез вяра в божественото провидение и надеждата за вечен живот в отвъдното.
„Колко скоро дойде времето“ завършва със съзерцателна нотка, тъй като поетът приема неизбежността на смъртта и изразява доверието си в Божията върховна мъдрост и план. Въпреки мимолетния характер на човешкото съществуване, Милтън намира утеха във вярата, че душата ще устои отвъд границите на времето и ще изпита вечна радост в Божието присъствие.