„Дъгата“ на Кристина Росетти (често озаглавена просто „Дъга“) преформира скърб не като прекъсване, а като необходим сезон. Тихото ѝ поучително утешение предлага утеха без сентименталност.
Стихотворението не отрича болката. То преконтекстуализира я: издръжливостта е самата форма на расцъфтяване. Дъгата не се появява напръг дъжда – тя се появява заради него. Оптичната физика става духовна физика.
Няма платитуди („стане по-добре“). Само наблюдавана истина: спектърът изисква буря. Росетти, която страда от хронично заболяние и депресия, знаеше. Тя не предлага избягване – тя предлага структура.