> Сланата
> _Ханс Кристиан Андерсен_
>
> На прозореца на лунна светлина
> Слана се промъкна през нощта,
> С лека и чудна ръка,
> Дървета и кули толкова грандиозни,
> И мост през тръстиката
> Към замък сред плевелите,
> Всичко е толкова удивително справедливо.
>
> Когато утринното слънце грее,
> Всички тези фантазии намаляват;
> Тогава ще видим какво остава
> От тази картина на болки:
> Само капки вода
> На прозореца толкова самотен,
> От мъгливия въздух замръзнал.
>
> Какво беше чудно и светло
> В бледата лунна светлина ярка,
> Сега е само петно,
> И красотата му е забравена,
> Когато в рамката на прозореца,
> В златния пламък на слънцето,
> Разтваря се доста.