В „Ходене около“ (Caminando alrededor), Неруда скита по съвременен град, каталогирайки душоубивните рутини, превръщащи хората в призраци в собствените им животи.
Толпите се движат „без да се виждат“. Лицата са „празни“. Индивидите стават „сени“, „силхуети“ — механични, неразличими.
Градът редуцира хората до функции: работници, потребители, препятствия. „Не искам да продължавам да съм корен в тъмнината“ — говорият отхвърля вегетативната пасивност.
Просяци, проститутки, маргинализирани се появяват като потисната истина на града. техното присъствие обвинва системата, която ги произвежда.
Признание на споделената изолация — „ние всички отиваме на едно и също място“ — може да преодолее разделицата. Поемата приключва не с разрешение, а с възможността за солидарност, родена от взаимното свидетелстване.
Написана през 1935 г. (Residencia en la tierra), тя предвижда екзистенциалистката урбана критика, оставайки висерално поетична.