Тон на „Елегия за гигантски костенурки“ на Маргарет Атууд: Меланхолия, екологичен жълоб, срам
Тонът на поемата е докосновено меланхоличен, наслаен с:
- Соматичен жълоб: Висерален жълоб за изчезнали/застрашени същества.
- Екологична вина: Човешка съучастие в изкоренението.
- Времева грандиозност: Костенурки като свидетели на дълбоко време; техната загуба срива епохи.
- Тих избухване: Няма полемка – само натрупана образност на отсъствие ( skorлупи, тишина, забавено време).
- Елегично самообezграничение: Формалният контрол съдържа яростта; елегията формата чества онова, което е изчезнало.
Дикцията на Атууд („подушно“, „антично“, „изчезнал“, „непоспешн“) и образността (набрегнали корпуса, музеи, генетични призраци) създават жълоб, който е едновременно конкретен и планетарен.