Стихотворението „Вятър“ на Джеймс Рийвс се разгръща през четири стриха, всеки олицетворяващ вятъра като отличен характер. Прогресията — от насилие към творчество, към игривост, към божественост — картографира пълната природа на вятъра като и унищожител, и създател, трикстър и бог.
„Голям невидим ловец“ с „кучеш зъб“ — хищен, разрушителен. Вятърът като преследване: гонене, дърпане, поглъщане. Данталният образ („кучеш зъб“) прави невидимото висериално — усещаш ухапването преди да видиш звяра.
„Косе нивата и разредява гора,“ „насява пясъчни дюни“ — творческа и ерозивна сила. Вятърът като ландшафтен архитект: той унищожава (косе, разредява) и изгражда (дюни) в един и същ вдишване. Няма морална валентност — просто сила, изразяваща самата си.
„Гони птици и пеперуди,“ „танцува с листа“ — шаловлив, радостен. Вятърът като дете: лек, спонтанен, неразрушителен. Същата сила, която срива дървета, щелестпеперудите. Мащабът модулира намерението.
„Гласът на Бог“ — вдихновяващо присъствие извън човешки контрол. Кульминацията на стихотворението: вятърът превишава метафората. Не е като глас на Бог; той е. Нюминоторазкрито в ежедневието.
Насилие → Създаване → Игра → Почит. Стихотворението не разрешава противоречията на вятъра — то ги почита. Ловецът и танцуващият са един и същ вятър. Унищожителят и създателят са един и същ вятър. Рийвс отказва да одомашни силата; той я свидетелства.