В Действие 2, Кадр 2 (балконската сцена), Ромео разполага кохерентна небесна концепция, която структурира цялата светлина/тьма символика на пиесата:
"Но, тихо! Каква светлина през онзи прозорец чупи?
Това е изтокът, и Джулиета е слънцето.
Изгрей, прекрасно слънце, и убий завидната луна,
Която вече е болна и блед от тъга,
Защото ти, нейната служанка, си много по-красива от нея."
| Небесно тяло | Представлява | Функция |
|---|---|---|
| Слънце | Сама Джулиета | Жivotодаващ център; измества луната |
| Луна | Розалин (бивша любов) / Девственост (Диана) | "Завистлива", "болна и блед" — надоместена |
| Звезди | Очите на Джулиета | "Две от най-красивите звезди на всичко небето" |
| Денна светлина | Ихната любов разкрита | Тъмниното прикриване vs. денонощината истина |
Действие 3, Кадр 2: Джулиета го обръща — "Ела, мека нощ... / Дай ми моя Ромео; и, когато умре, / Вземи го и изрежи го на малки звезди, / И той ще направи лицето на небето толкова прекрасно / Че целият свят ще се влюби в нощта."
Небесната образност проследява техния път: Ромео дига Джулиета до космически център; Джулиета по-късно прави Ромео безсмъртен созвездие. Обръщането на светлина/тьма структурира времевата схема на пиесата — любовта цъфти в нощ, умира в ден. Метафората не е декоративна; тя е архитектурна.