Заглавие: „Серената на елана: Ехота на дивото“
В стихотворението „Сред елани“ човешки наблюдател среща стадо в сутрешната заря. Есето изследва как стихотворението превръща момент с дивата природа в медитация за взаимовръзката.
Сутрешната заря „нежно разкланяне“, елани, излизащи „от дълбоки сенки“ – лиминално пространство, където границите се размазват. Роговете като „гооли дървета, изтичащи към небесните молби“ сливат животно и дървесно, земно и небесно.
Коптата „шепотят тайни на земята“ – древна мъдрост. Дъхът като „симфония от шепот“ прави дъхане общна музика. Пасуне „в съвършена тишина“ моделира екологична хармония.
Говорителят стои „в трепет, просто свидетел“ – смирен, а не доминиращ. Срещата предизвиква „дълбоко вътрешно разглеждане“, разкривайки „дълбоки връзки между природния свят и човешката душа“.
Заключение: „Нека стъпваме меко по тази свещена земя.“ Стихотворението става молба за почитание, запазване, смирение.
„Сред елани“ надхвърля природата поезия – то е призив за родство.