Огдън Нъш, мастер на леката стихове с философски жълов, компресира универсалната тревога за пунктуалност в шест реда.
Часовникът няма да спре
Ако тичаш или ходиш.
Той ще се прекъсне само, сякаш умен
И после ще продължи в точката
Където се прекъсна,
Вовремя за следващата среща
За която закъсняваш.
Гениалността на поемата лежи в нейната олицетворяване: часовникът не е механизъм, а сентиентен противник – умен, може би, но никога непобеден. Той „се прекъсва, сякаш умен“, насмешка на човешката умора. После продължава точно там, където е спрял, безразличен към човешката драма на бягане, оправдания, извинения.
Последният ред – „Вовремя за следващата среща / За която закъсняваш“ – преобръща цялата поема. Прецизността на часовника не е неутрална; тя е калибрирана към твоя провал. Срещата съществува само като крайен срок, който пропускаш. Часът не измерва време; той измерва твоята некомпетентност.
Няма римована схема, нередовна линификация, разговорна дикция – Нъш замасква мастерство като случайност. Но темпото е умишлено: енджамбманът на „прекъсва, / И после продължи в точката / Където се прекъсна“ подражава запинката на часовника. Финалният куплет пада с неизбежността на секундната стрелка, щракваща на място.
„Часовникът“ не е за времето. То е за историите, които си разказваме за времето – и безмилостната външна реалност, която отказва да колаборира.