Често говорим за „поета“ като за еднична присъственост в стихотворението – но връзката между историческия автор и текстовия глас е далеч по-сложна. Разбирането на тази разлика е съществено за четене на поезия с изчистеност.
„Азът“ в стихотворението е литературен конструкт – маска (persona в оригиналния латински смисъл). Тя може да се вpired от биографията на поета, но не е поэтът. „Daddy“ на Силвия Плат говори в глас на дъщеря; този глас е създаден артефакт, а не прозорец към психиката на Плат. Персонажът позволява на поета да изследва перспективи извън собствения му живен опит.
Различен от историческия поэт и от говорителя, насъщеният автор е организаторът на интелигенцията зад архитектурата на стихотворението: структурата, дикцията, образността, ритъма и стратегичните молчания. Това е „авторът“, който читателят извлича от самата работа – умът, който е избрал тази дума, а не онази, този стихослов, а не онзи. Насъщеният автор може да е по-кохерентен, по-безразличен, по-състрадателен от реалния човек, написал стихотворението.
Най-материално, поэтът е творец: изборник на форма, метър, рима, метафора и синтаксис. Трудът на поета е да превърне езика в артефакт, който надхвърля простото изказване. Стихотворението не просто казва нещо; то действа чрез звук, ритъм, двусмисленост и натяк.
Бъркането на поета с говорителя води до редуктивни прочитания – биографска критика, която третира стихотворения като дневници. Признанието на персонажа като конструкт освобождава стихотворението да означава повече от съзнателното намерение на поета. Веднъж създадено, стихотворението принадлежи на читателите си; ролята на поета е да създаде условия за резонанс, а не да диктува неговите граници.
Като пише В. Б. Ййтс: „Това е кръвта на въображението / Която прави поезията.“ Поетът доставя кръвта; стихотворението я носи в вените на читателя.