В „Дървосече, пощади онова дърво!“ (1830), „глупавата сълза“ на говорителя пада, докато той моли дървозаготовителя да пощади дуб, свързан с детството му, семейството, неговата идентичност. Прилагателното „глупава“ прави тежка работа:
Говорителят знае, че сълзата няма да спре скибида. Комерция, прогрес, Собственически права – съдбата на дървото е запечатана от сили, имуни на емоции. Наричането на сълзата си „глупава“ е самосъзнателна капитулация пред реалността.
Но сълзата е стихворението. Тя свидетелства за това, което логиката не може: че някои ценности – памет, непрекъснатост, любов – надхвърлят ползата. „Глупавата“ сълза става единственият честен отговор на свят, който измерва дърветата само в дъбови материали.
Морис (журналист, не просто поет) публикува това в New-York Mirror; то става ранно екологичен призив, натрупва се на музика, декламира в училища. „Глупавата сълза“ напоява културна смяна: природата като нещо повече от ресурс.
Следващият път, когато отхвърлите собствената си „глупава“ чувства – сълзи за нарязано дърво, срутена сграда, загубен ритуал – помнете: тая сълза може да е единственият аргумент, който има значение.