Театърът на абсурда не беше организирано движение с манифест – то е критична етикет, приложена ретроспективно към драматурзи, които независимо един от друг разбиха театралните конвенции след Втората световна война. Неговият златен vek обхваща приблизително 1950-те и 1960-те години.
Движението черпи от екзиенциализма (Сартр, Камю), травмата от световна война, ядрената тревога и всепроникващото усещане, че традиционните смислови структури – религия, прогрес, разум – са колапсирали. „Абсурдът“ в смисъла на Камю: отчаянът човешки търсене на смисъл в мълчалив, безразличен универсум.
Като отделно движение, абсурдистичният театър избягва до 1970-те, поглънат в по-широката експериментация на постмодерния драма. Но ДНК-то му персистира: в фрагментираните нарративи на Кaryl Churchill, лингвистическата игра на Suzan-Lori Parks, екзистенциалната комедия на „Fleabag“. Абсурдистите не просто отразяваха криза на смисъла – те измислиха театрален език за живот вътре в нея.