Целият свят е сцена,
И всички мъже и жени просто актьори.
Те имат изходите и влизанията си,
И един мъж във времето си играе много роли,
Неговите актове са седем възраста.
От Каквото искате, Акт II, сцена VII, изговорен от меланхоличния Жак. Метафората е измамно проста: живот като представление, хора като актьори, време като режисьор. Но седемте възраста, които изброява, разкриват изненада несентиментална антропология:
Жак не слави човешкото пътуване — той го дисектира. Всяка стадия свежда сложен живот до физическа карикатура. Комедията маскира мрачна визия: ние не становяме; ние играем становяване. „Изходите и влизанията“ suggерират, че сме заместими. „Много роли“ suggерират, че никога не сме напълно нас сами.
И все пак. Самата реч — изговорена от актьор, на сцена, пред публика — противоречи на собствения си цинизъм. Театърът съществува. Ние гледаме. Ние помним. Представлението има значение. Шекспир позволява на Жак да има последната дума, но играта ни дава последната дума: ние все още слушаме.