1. Лични анекдоти: Уолъс споделя лични анекдоти в речта си, черпейки от собствения си опит и спомени. Правейки това, той създава усещане за интимност с публиката, позволявайки им да се свържат с неговата гледна точка и преживявания.
2. Емоционален език: Уолъс използва емоционален език, който апелира към емоциите и предизвиква силна емоционална реакция от публиката. Той използва думи и фрази, които създават усещане за неотложност, загриженост и размисъл, карайки речта да се чувства лична и въздействаща.
3. Емпатичен тон: Уолъс възприема емпатичен тон в цялата реч, изразявайки дълбоко разбиране на предизвикателствата и сложността на живота. Той показва състрадание към борбите, пред които са изправени отделните хора, което резонира с публиката на лично ниво и ги кара да се чувстват видени и разбрани.
4. Уязвимо споделяне: Уолъс споделя уязвими моменти и прозрения от собствения си живот, признавайки своите недостатъци, несигурност и грешки. Тази уязвимост изгражда доверие и връзка с аудиторията, насърчавайки я да разсъждава върху собствения си опит и уязвимости.
5. Хумор: Уолъс включва моменти на хумор в речта си, използвайки ирония и остроумие, за да ангажира публиката и да направи точките си близки и запомнящи се. Хуморът може да помогне за облекчаване на напрежението и да направи речта по-приятна за публиката.
Използвайки тези стратегии, Дейвид Фостър Уолъс ефективно използва патос, за да ангажира емоциите на публиката си, да създаде усещане за лична връзка и да подчертае важността на внимателността, самосъзнанието и състраданието в ежедневието.