Иронията е разорна: Едип незнайно е убил собствения си баща (Лай) и се женял за майка си (Йокаста). Той обвинява Креон в престъпление, което сам е совершил.
Едип вижда себе си като жертва на съдбата, но всъщност е архитект на трагедията. Неговата правдачеста ярост маскира собствената вина. Тази драматическа ирония – където публиката знае какво не знае геройът – залепва трагедията и подчертава човешката слепота към себе си.