1. Трагична ирония:Публиката е наясно с определена важна информация, която самите герои не са. Този контраст засилва чувството на съжаление, когато Жулиета изпива отварата, вярвайки, че Ромео е мъртъв. Използването на драматична ирония създава по-дълбока емоционална връзка с гледната точка на публиката.
2. Патос:Шекспир използва емоционален език и образи, за да играе върху емоциите на читателите/зрителите. Последният монолог на Жулиета и страстното оплакване на Ромео над тялото й предизвикват силни чувства на скръб и съпричастност. Езикът предизвиква чувство на загуба и съжаление, резонира дълбоко с емоциите на публиката.
3. Идентифициране на публиката:Пиесата насърчава публиката да се идентифицира с героите, особено с двамата млади влюбени, Ромео и Жулиета. Тяхната трайна любов, тяхната непоколебима преданост и окончателната им трагична съдба създават емоционална привързаност, която кара публиката да съпреживее техните преживявания и страдания.
4. Развитие на характера:Чрез монолози и диалози публиката придобива представа за вътрешните мисли, страхове и мечти на Джулиет. Те са свидетели на нейния преход от наивно, младо момиче в дълбоко страстна, зряла жена, която разбира последствията от своя избор. Това развитие на характера насърчава емпатия и съчувствие към емоционалното пътуване на Жулиета.
5. Универсални човешки емоции:Шекспир се докосва до универсалните човешки емоции, които надхвърлят времето и мястото. Темите за любовта, загубата, отчаянието и борбата срещу обществените норми резонират у зрителите/читателите на дълбоко ниво, въвличайки ги в емоционалния смут на героите и предизвиквайки съпричастност.
Чрез умелото вплитане на тези литературни елементи Шекспир създава разказ, който предизвиква дълбоко чувство на съпричастност към Жулиета и нейната трагична съдба, оставяйки траен отпечатък върху публиката и я подтиква да разсъждава върху собствените си емоции, уязвимости и човешкото състояние.