Бях Амелия, Рейвънклоу със склонност към книгите и ум, който често се скиташе сред звездите. Една есенна вечер, докато слънцето хвърляше топъл блясък върху територията на Хогуортс, животът ми претърпя неочакван обрат. Попаднах на скрита градина, скрита от любопитни очи, където дърветата шепнеха тайни и розите цъфтяха в ярки нюанси.
Там, сред спокойната красота на природата, го срещнах - Себастиан, слидеринец с палава усмивка и очи, които танцуваха от интелигентност. Присъствието му беше като лек бриз, който разроши страниците на живота ми. Говорихме с часове, смехът ни се смесваше с шумоленето на листата и песните на щурците.
Докато дните се превръщаха в седмици, Себастиан и аз се оказахме неразделни. Прекарвахме сутрини край езерото, омагьосани от блестящите отражения на замъка, и вечери в библиотеката, погълнати от книги, които ни учеха на любов и приключения. Нашата споделена любов към знанието и изследването предизвика връзка, която надхвърли границите на съответните ни къщи.
През предизвикателствата, които Хогуортс изправи пред нас, Себастиан стоеше като здрава скала. Когато тъмните сили застрашиха безопасността на училището, ние се изправихме срещу тях заедно, пръчките ни обединени срещу сенките, които искаха да погълнат нашия свят. Смелостта му ме насърчи, а непоклатимата му вяра в мен ме вдъхнови да достигна висоти, които никога не съм смятал за възможни.
С наближаването на края на годините в Хогуортс любовта ни ставаше все по-силна. Танцувахме на Коледния бал със сплетени ръце, сякаш сърцата ни бяха мелодиите, които се разнасяха из голямата зала. И под звездното нощно небе, с кулите на замъка като наши мълчаливи свидетели, Себастиан прошепна дума, която отекна с магически резонанс:„Ще вървиш ли завинаги до мен като спътник на сърцето ми?“
Със сълзи на очи изрекох прочувственото „Да“, което запечата нашата съдба. И така, Амелия и Себастиан, някога непознати, намерили се в омагьосаните скривалища на Хогуортс, се превърнаха в сродни души, предназначени да изминат пътя на живота ръка за ръка.