Хейзъл, майката на Харисън, е неутешима след смъртта му. Тя е описана като "вцепенена и дезориентирана" и не може да говори или да се движи. Умът й е погълнат от мъка и тя не е в състояние да разбере пълната степен на загубата на сина си. Дълбоката тъга на Хейзъл е очевидна в цялата история, тъй като тя не може да се примири с внезапната и трагична смърт на любимото си дете.
Джордж, бащата на Харисън, също е дълбоко засегнат от смъртта на сина си. Той е изпълнен с гняв и негодувание към правителството и обществото, които според него са отговорни за смъртта на Харисън. Джордж не е в състояние да приеме идеята, че синът му, въпреки изключителните си способности, е бил принуден да се съобразява с потисническите правила и разпоредби, наложени от Генерала на инвалидите. Той е преследван от чувството, че не е успял да защити Харисън и изпитва огромна вина, че не е успял да го спаси.
И Джордж, и Хейзъл остават емоционално разбити и неспособни да преживеят напълно мъката си. Скръбта им се усложнява от факта, че живеят в общество, което потиска индивидуалността и обезсърчава емоционалното изразяване. Въздействието на смъртта на Харисън върху родителите му служи като трогателен коментар за опустошителните последици от тоталитарното общество, което дава приоритет на конформизма пред човешкото достойнство и свобода.
В заключение, смъртта на Харисън засяга дълбоко родителите му, Джордж и Хейзъл, които остават безутешни, изпълнени с гняв и негодувание и неспособни да преживеят напълно мъката си. Техният емоционален смут подчертава опустошителното въздействие на живота в общество, което пренебрегва индивидуалността и потиска човешките емоции. Историята служи като трогателно напомняне за важността на свободата и трагичните последици от потисническите системи, които задушават човешкия потенциал и щастие.