Филмите на Гуиермо дел Торо са гъсти с референции, омажи и заемано ДНК от киното, което обича. През годините, Оскаровият режисьор е посочил poignée от заглавия като формативи влияния – филми, които му научиха как да смесва хорор, чудо и човечност.
Неговият списък чете се като sylabus за жанр-пренасящо разказване: Disney's Pinocchio (1940) за неговото тъмно фолклорно сърце; Джеймс Уейлс Frankenstein (1931) за трагичния монстър; Casablanca (1942) за романтичен фатализъм; Lawrence of Arabia (1962) за епичен обхват; 2001: A Space Odyssey (1968) за визуална поезия; Taxi Driver (1976) за градска чуждост; Blade Runner (1982) за неон-нуар текстура; Akira (1988) за аниме кинетична сила; и The Elephant Man (1980) за линчианска емпатия. Той дори включва своя Pan's Labyrinth (2006) като бенчмарк на своите амбиции.
Покрай тези десет, дел Торо постоянно реферира Universal Monsters, мексикански хорор класики като El Vampiro, Studio Ghibli's Nausicaä of the Valley of the Wind, и дъбоката яма на световни фолклорни приказки. Неговото кино е разговор с миналото – и тези филми са гласовете, които най-тесно слуша.