Симфониите обикновено се композират за голям ансамбъл от музиканти и често се изпълняват в концертни зали. Те обикновено се считат за една от най-сложните и изтънчени форми на западната класическа музика.
Историята на симфонията може да бъде проследена до 16 век, когато италианските композитори започват да пишат многочастни произведения за инструментални състави. Тези ранни симфонии често са базирани на танцова музика и обикновено са леки и забавни по природа.
През 17 век немските композитори започват да развиват симфонията в по-сериозна и сложна форма. Те въведоха нови структурни елементи, като формата на соната-алегро, и започнаха да изследват по-широк спектър от музикални емоции.
През 18 век симфонията достига своя връх на популярност. Композитори като Хайдн, Моцарт и Бетовен са написали някои от най-известните и обичани симфонии на всички времена. Тези симфонии се характеризират със своята красота, сложност и емоционална сила.
През 19 век симфонията продължава да се развива, тъй като композиторите започват да експериментират с нови форми и стилове. Някои композитори, като Брамс и Малер, са написали симфонии, които са дори по-дълги и по-сложни от тези на техните предшественици. Други, като Берлиоз и Лист, пишат симфонии, които са по-програмни по природа, разказват история или предизвикват определено настроение.
През 20-ти век симфонията продължава да бъде популярна форма на музикално изразяване, въпреки че претърпява някои промени. Някои композитори, като Стравински и Шостакович, са написали симфонии, които са дисонансни и експериментални. Други, като Копланд и Бърнщайн, пишат симфонии, които са по-достъпни за по-широка публика.
Днес симфонията остава жизненоважна част от репертоара на класическата музика. Това е форма, която е в състояние да изрази широк спектър от емоции и идеи и продължава да се харесва на публиката по целия свят.