През периода на Ренесанса инструменталната музика започва да процъфтява в религиозни церемонии, дворцови забавления и общински празници. През това време малките ансамбли, известни като „консортни ансамбли“, включващи комбинация от инструменти като виоли, блокфлейти и лютни, са често срещани.
През 1500 г. италиански композитори като Джовани Габриели и Клаудио Монтеверди започват да експериментират с по-големи ансамбли, комбинирайки различни инструменти и вокалисти. Тази комбинация полага основите на бароковия оркестър, който е решаващ елемент в оперите и сакралната музика.
До края на 1600 г. оркестърът се е превърнал в многофункционален ансамбъл, включващ множество инструменти като цигулки, виоли, виолончела, контрабаси, флейти, обой, тромпети, тромбони и др. Освен това италианският композитор Арканджело Корели стандартизира инструменталните групи, установявайки модела за струнната секция с първа и втора цигулка, виоли и виолончела.
Концепцията за оркестъра продължава да се развива през следващите периоди, като големи композитори като Волфганг Амадеус Моцарт, Лудвиг ван Бетовен и Йоханес Брамс разширяват и усъвършенстват оркестровата палитра през класическата и романтичната епоха.
Важно е да се отбележи, че докато корените на оркестъра са в западната класическа музика, терминът се използва и в други музикални жанрове, като джаз и популярна музика, за обозначаване на големи ансамбли от инструменталисти.