Където пустош броди,
Пророк стои с тържествен тон,
Сред тишината той диша сам.
„Могат ли тези кости да оживеят отново?“ той плаче,
На вятъра, който шепне и въздиша.
Долината ехти от неговата молба,
Докато надеждата и съмнението се борят в хармония.
От всеки ъгъл костите се приближават,
Ставите се изравняват и се появява плът,
Сухожилията се сплитат и кожата се свива,
Трансформация, която пророкът вижда.
Животът преминава през безжизнената рамка,
Докато дъхът съживява древния пламък,
Издига се армия, силна и висока,
По заповед на пророка те се вслушват в призива.
От сухи кости до живи души,
Чудо, което пророкът възхвалява,
Долина, някога лишена от жар,
Сега изпълнен с живот, наистина благословен.
Видението избледнява, пророкът се събужда,
Със страхопочитание той осъзнава своите свещени действия.
Сухите кости, метафора дълбока,
На надежда, възстановена на свещена земя.
И така, в живота ни, когато всичко изглежда изгубено,
Нека вярата съживи захвърленото,
От дълбините на отчаянието можем да се издигнем,
Обновен и силен, под небесата на надеждата.