В долина от сухи кости,
Къде запустошението скита,
Пророк стои с торжествен тон,
Сред тишината, сам диша.
„Могат ли тези кости да оживеят?“ вика той,
Към вятъра, който шепне и въздиша.
Долината ехо с молитвата му,
Къде надежда и съмнение се борят в хармония.
От всеки ъгъл костите се приближават,
Стави се подравняват и месо се появява,
Сънища се плетат и кожа обгръща,
Трансформация, която пророкът гледа.
Жизнь тече през безжизнената рама,
Като дъх оживява древния пламък,
Войска встъва, силно и високо,
На пророкова заповед, те чуят зова.
От сухи кости до живи души,
Чудо, което пророкът прославя,
Долина веднъж лишена от живот,
Сега пълна с живот, истински благословена.
Видението избледнява, пророкът се събужда,
С трепет, осъзнава своите свети уроци.
Сухите кости,.metaфора дълбока,
На надежда възстановена на света земя.
Така, в живота ни, когато всичко изглежда загубено,
Нека вярата оживи това, което е хвърлено,
От дъното на отчаяние, ние можем да изгреем,
Обновени и силни, под небето на надеждата.