Уитмън срещу Дикинсън за смъртта: Певецът срещу Пътничката
Два 19-вековни американски поета. Две видения за смъртта. Нула пресечане.
Уолт Уитмън – „Песнь за себе си“ (1855)
Смърт като празнуване, продължение, демокрация.
- Продължение: „Всеки атом, принадлежащ на мен, също принадлежи на теб“ – преразпределение на материя/енергия, а не загуба
- Мирна: „Виждам смъртта от другата страна“ – освобождение, не болка
- Демократична: Универсална, споделена, изтриваща йерархия
- Жivotоутвърждаваща: Смъртта валидира интензивността на живота; „Празнувам себе си“
Трансцендентализмът на Уитмън: смърт = ритъм на природата, а не прекратяване.
Емили Дикинсън – „Защото не можех да спря за Смъртта“ (ок. 1863)
Смърт като олицетворен похитител, неизбежна, тревожна.
- Сът/Похитител: „Той любезно спря за мен“ – дворянски, но неконсенсуален
- Пътешествие към затворничество: „Отегчване на земята“ – гробът като последен дом
- Времево заставане: „Оттогава – са столетия – и все пак / Изглежда по-късо от Дня“
- Пасивен свидетел: Говорителят гледа етапите на живота (училище, полета, залез) без агенция
Калвинистическият поглед на Дикинсън: смърт = мистериозна, крайна, извън контрол.
Същностен контраст
| Уитмън | Дикинсън |
| Прегръща смъртта | Смъртта пристига непоканена |
| Разширителна, открита | Ограничена, затворена (количе, гроб) |
| Коллективна/универсална | Интензивно индивидуална |
| Оптимистично превъзхождане | Двусмислена, леко зловеща |
Вердиктът
Уитмън пее смъртта; Дикинсън карачи с нея. Един потвърждава непрекъснатостта; другата се изправи пред крайността. И двете са истински – в зависимост от това дали си вселената или душата.