Рик Риордан в Крадецът на молнии мастерски смесва четири различни тонални елемента в това, което най-добре може да се опише като лек приключенски тон с истински емоционални заложби. Този тонален алхимизъм е централният за серията масивен принос към читатели от всички възрасти.
Първо лицето разказ на Перси блести със саркастични наблюдения, поп-културни референции и вродената комедия на дванадесетгодишно дете, навигиращо гръцка митология в съвременна Америка. „Мъглата“, скриваща чудовищата от smrtните, създава безкрайни ситуационни хумор — като г-жа Додс, превръщаща се в Фурия по време на алгебра час.
Въпреки хюмора, заплахите са смъртносни. От атаката на Минотавъра до пътешествието в Подземния свят, Риордан поддържа истинска тревога. Клифхънгъри завършват повечето глави, и преживявания на миризма от смърт (Химера, Прокруст, Лотос казино) задържат заложбите висещи.
Под приключението лежи дълбоко тематично тегло: липсващият баща на Перси, насилническият брак на майка му, идеологичното предателство на Лук и екзистенциалният криз на „грешка“ в очите на боговете. Те не са замасквани — те движат героевите решения.
Перси никога не се поддава на цинизма. Неговите АДХД/дислексия стават битови предимства. Анебет и Грувър предоставят неизменна верност. Посланието: обикновени деца могат да се изправят пред божествена корупция чрез смелост и избрано семейство.
Хуморът предотвратява мрака да стане потискащ; сериозността предотвратява хюмора да се усеща като тривиален. Млади читатели получават достъпност; възрастни — дълбочина. Това е същата тонална „сладка точка“, която направи Хари Потер и Автар: Последният въздухоплавател трайни класики.