Нито една култура, нито един исторически момент не могат да претендират, че са измислили скривачката. Напротив, играта се появява независимо в човешките общества, вкоренена в фундаментални еволюционни и развителни модели на поведение. Ето водещите теории.
Децата инстинктивно преживяват древен драма на ловец и الإنتاج. Скриването, застряването на място и вълнуването от откриването (или не) отразяват преживявански умения, които са били жизненоважни за нашите предци и остават заложени в нашата невробиология.
Антропологите отбелязват ритуали на скриване в инициационни обреди при множество култури: новачъкът се скрива, е „загубен“, после е „намерен“ и прераждан в нов статус. Скривачката може да е секуларизиран, игрив потомък на тези сакрални структури.
Простите игри за преследване вероятно са предишни за скривачката. Добавянето на скриване въвежда стратегия, търпение и теория на ума – когнитивни скокове, превръщащи ухапването в по-сложно социално-когнитивно упражнение.
Децата навсякъде изследват пространства, тестват граници и се наслаждават на напрежението между скриване и разкриване. Това изглежда като видово развително императив, а не културно изобретение.
Играта се появява в Древна Гърция като аподидраскинда (помената от 2-ти век писател Юлий Полукс) и в средновековни европейски ръкопис. Варианти съществуват във практически всяка документирана култура – от японското какуренбо до инуитското пиксик.
Скривачката не е измислена; тя е открита – отново и отново – навсякъде, където децата играят.